Беше март, 1963. В Тулса, щата Оклахома , един млад мъж се готвеше да се качи на самолета за Токио. В джоба му имаше 1000 долара и писмо-препоръка от господин Питър Ърбан за майстор Гоген Ямагучи. Лу Ейнджъл, един нидан (черен пояс втори дан), се беше отправил към Япония с надеждата да спечели своя сандан (черен пояс трети дан – първата майсторска степен).

Господин Ейнджъл се занимаваше с бойни изкуства от девет години и въпреки че беше сериозен ученик в доджото в Ню Йорк и не знаеше какво е почивен ден, той все пак не беше много сигурен, че ще се справи в доджото Уено в Токио. Как ли ще го приемат? Дали неговите умения са също толкова добри, колкото и на японските ученици? Съвсем скоро щеше да разбере, защото неговият самолет беше във въздуха и господин Ейнджъл се отправяше към предизвикателството на живота си.

Тъй като доджото Уено не беше широко известно, таксиметровият шофьор в Токио не можа да се справи с поръчката на господин Ейнджъл. Също така не беше изненада и това, че именно един полицай ги упъти за правилната посока. При пристигането си в доджото господин Ейнджъл се обърна към един джентълмен, който изглежда, че чистеше пода и му представи своето писмо-препоръка. Тъй като господин Ейнджъл не беше много уверен, че е готов да се срещне майстор Ямагучи, той се надяваше, че ще му кажат да се върне отново на следващия ден. Но вместо това, той беше помолен да седне и след някакви си двадесет минути Ямагучи сенсей се появи. След още няколко минути, въпреки огромната езикова бариера, господин Ейнджъл беше приет в доджото и с това първата част от пътуването му завърши.

Поради факта, че господин Ейнджъл нямаше къде да отседне, Ямагучи сенсей му позволи да спи на пода в доджото. По-късно той щеше да сподели едно жилище с единствения по онова време освен него неяпонец в доджото Уено, а именно австралиецът Мърв Оукли. Въпреки че и за двамата беше добре да имат някого, с когото да разговарят, те се стараеха да не си партнират по време на тренировките. Това беше така, основно заради силното им желание да работят с японските ученици.

Тъй като времето беше ограничено, господин Ейнджъл знаеше, че трябва да тренира дълго и упорито, за да бъде готов за следващия изпит. Той трябваше да плати 1000 йени, за да се присъедини към доджото и по 10 000 йени на месец (около 30 щатски долара) за частни уроци с майстор Ямагучи. Груповите занимания траеха два часа с половин часова почивка. Господин Ейнджъл трябваше да участва в от две до три занимания на ден, шест дни в седмицата в допълнение на частните уроци с Ямагучи сенсей.

Колкото до нивото на подготовка на господин Ейнджъл, за негова изненада, той знаеше повече от болшинството японски ученици, но те го знаеха по-добре. Те изучаваха едни и същи кати с години, за да ги усъвършенстват. И се справяха отлично. Колкото до издръжливостта, то те бяха и доста издържливи, особено третите данове. Те бяха семпаите (помощниците на учителя) и водеха тренировките под наставленията на Ямагучи сенсей. Те бяха нещо като „главните сержанти” и имаше отчетлива разлика между техните умения и уменията на ниданите – тези с втора степен черен пояс. Когато някой семпай влезнеше в доджото, всичко застиваха, целият клас се обръщаше към него, правеше традиционния поклон и всички извикваха в един глас „Семпай”. И тъй като това беше важна част от ритуалите в дождото, господин Ейнджъл бързо го научи.

Обикновено дождото беше пренаселено с ученици с всякакви степени. Практиката беше проста и последователна… основа, движения, ката, кумите до една точка и свободно кумите. Въпреки че упражненията не бяха безсмислени и относително трудни, господин Ейнджъл не намираше обстановката за враждебна и неуважителна спрямо учениците. Това означава, че имаше малка доза толерантност по отношение на слабия дух и липсата на старание. Семпаите обаче го забелязваха. А ако не успееха, то Ямагучи сенсей го правеше.

При един случай, докато учениците правеха спаринг в парка срещу доджото, господин Ейнждъл помоли един от семпаите да му покаже катата Сейпай. В момент на слабост и за да не бъде нелюбезен към американеца, семпаят се съгласи. Внезапно тренировката беше прекъсната от Ямагучи сенсей и семпаят беше отведен настрана.

Както се оказа, господин Ейнджъл не е притежавал достатъчно високо ниво в тренировките, за да получи информацията, за която беше помолил. След спокойно, но сурово порицание от Сеней, семпаят отиде да излее недоволството си върху класа. Когато всички се завърнаха в доджото, имаше доказателства върху лицата и кимоната на учениците, че семпаят не беше щастлив. Господин Ейнджъл се извини за неприятностите, които беше причинил и бързо му беше простено.

Около два месеца преди изпита, средствата на господин Ейнждъл бяха изчерпани. Той започна да прави планове да напусне, но това му бе забранено от Ямагучи сенсей. Вместо тоа, той беше преместен в дома на един от семпаите. Той не трябваше да напуска Япония, без да е имал своя шанс да се яви на изпит за сандан.

След дълги и трудни шест месеца, беше дошло време за изпит. Изпитът беше за всички над 100 ученици в Годжу-Кай организацията, и щеше да се проведе пред изпитна комисия, оглавена лично от Ямагучи сенсей.

Редът беше добре познат – всеки един ученик, щеше да бъде изпитан за неговото ниво на знания и умения, след което щеше да бъде помолен да седне. След като учениците с най-ниските степени приключиха, напредналите ученици биваха извиквани индивидуално да изпълняват различни кати и бункай. Най-накрая беше дошъл редът и на господин Ейнджъл да завърши своето пътуване.

Господин Ейнджъл току що беше приключил катата Сенсейрю. Той погледна нагоре и комисията, която трябваше да бъде точно пред него я нямаше. Със свито сърце той се обърна и се поклони. След кратко недоволство от страна на комисията, той беше помолен да изпълни катата отново, и отново той завърши обърнат на 180 градуса от първоначалната си позиция. Той беше в беда и го знаеше. За трети път господин Ейнджъл беше помолен да изпълни катата и той отново не успя да я изпълни правилно.

Като добре трениран войник господин Ейнджъл бързо се обърна към вратата, наведе глава и извика, СЕМПАЙ!
Господин Ейнджъл беше изпратен от залата и отведен в малка стая, където да събере мислите си. Вместо да стои пред своя сенсей, семпаите и своите приятели ученици със заслужен сандан в ръка, той седеше в малка стая, опитвайки се да събере мислите си. Това ли трябваше да е краят на историята? Беше ли възможно всичките жертви, които беше направил, всичките тежки тренировки да бъдат зачеркнати, само заради едно просто движение при изпълнението на ката за кафяв пояс? Ката, която беше изпълнявал хиляди пъти.

След кратък период от време господин Ейнждъл, събрал вече своите мисли, беше отведен до залата, за да завърши изпитът, независимо от крайния резултат.

Както беше обичаят в Годжу-Кай, резултатите не се обявяваха веднага след изпита и господин Ейнджъл, трябваше да си тръгне без да знае каква е съдбата му. Той знаеше, че времето му в Япония приключва и също така знаеше, че няма да има друга възможност да постигне целта си.

На следващия ден господин Ейнджъл се върна в доджото Уено, отчасти по навик и отчасти защото нямаше къде другаде да отиде. Беше дошло време да се изправи пред своите съученици в тренировките и семпаите с които беше работил толкова усърдно. Беше ли ги разочаровал? Беше ли разочаровал самия себе си? Тъкмо прекрачил прага на доджото и чу познатия вик на учениците – СЕМПАЙ! Като добре трениран войник господин Ейнджъл се обърна с лице към вратата, наведе глава, поклони се и извика СЕМПАЙ! Неговият вик беше закъснял, но пък притежаваше необходимото отношение. Той вдигна глава – пред него нямаше никого. Той се обърна към класа.

Те бяха извикали за него… Ейнджъл сан, сандан, СЕМПАЙ.

Господин Ейнджъл е част от Залата на славата на бойните изкуства в Америка и е признат като майстор от семейството Соке, както и удостоен като учител на годината за 1996 г. Той е един от пионерите на американското карате, с над 43 годишен стаж в бойните изкуства. Той е основател на Тенши Годжу – система базирана на традиционното японско годжу-рю, но повлияна от американското годжу-рю карате и обогатена с множество допълнителни техники.

Майстор Ейнджъл, който през 1963 година се качва на онзи самолет, бе представител на група от изключителни млади мъже и жени, които със своята всеотдайност и смелост поставиха основите на бойните изкуства в Америка.

Автор: Allan McKelvy,5th Dan, Renshi of the Tenshi Goju Kai
Източник: http://www.louangel.com/
Снимки: http://www.louangel.com/
Превод: karatebudo.com